Блог за йога и здравословно хранене

Ароматът на мащерка от близките поляни леко ме замайваше. Чух Барбара да отговаря на въпроса ми лаконично, на още неуверен български:

  • Как дойде от Австрия в българско село?
  • Е, как! С колело.

До село Желен се стига по завоите на Искърското дефиле , на едва 30 км път от София. Минава се през Своге, за да се изкачиш нагоре в планината. Там те посрещат площад и селска чешма, сгушени пред сякаш опустялото кметство.

Час и половина лек преход нагоре в планината отвеждат до Вегетариумът на Филип и Барбара. Скрит не само от погледа на случайни минувачи, но като че ли от останалата част на света. Встрани от пътя, прекосявайки една „енергийна поляна“, както я нарече Филип по-късно същия ден, пристигаш…

Усещането в първите минути е за място за уединение, притихване, размисъл, детокс, връщане към себе си.

За „отдих“, като в туристическа реклама. Отдих от прахоляк, сирени и неон. Рай за хора посветени в чистия начин на живот, далеч от индустриалните опаковки, шумните партита и тежката храна.

Първите впечатления са от посадените навсякъде причудливи билки, небрежно висящи хамаци и люлки, овошки и един розов хипи бус. В уютната къща влизаш бос, като в храм. Печка на дърва, аромат на портокалови корички и библиотека пълна с книги за духовност и градинарство. Няма столове – шарени възглавници по земята са на разположение за всеки предразположен към философията на будизма и заземяването. Въпреки премислено създадената атмосфера, в къщата има и всички необходими удобства – баня с вана и топла вода, уютно обзаведени стаи и напълно оборудвана кухня.

Настаняваме се над чаша чай от бял равнец (и още поне 7 билки) и моля Филип да разкаже за пътят, по който е минал за стигне до този миг. Самият той има извисено, благо излъчване, присъщо на хората, които са намерили себе си и са в пълен мир с това. Хипарската му коса е прибрана нагоре, в пълен унисон с одухотвореното му присъствие, а дрехите му скромни. Разбирам, че в годините назад не се е минало без халюцогенни гъби, LSD, марихуана.

Детството му преминава на Гурко, още от малък мечтаел да  живее в природата. След гимназията заминава за остров във френския регион между Мадагаскар и Австралия, където открива общност в планината на 1600 метра без достъп с кола, и 120 декара градини, които чакат работа от  човешка ръка.

Връща се тук с желанието да възпроизведе този пример за общност, заради  устойчивото развитие –  как да извличаш суровини от околната среда, възстановявайки, вместо изтощавайки я. Да превърнеш земята в продукт и да имаш поминък, който да се реинвестира в околната среда и в обществото.  Единствената липса по онова време за него е личностния аспект. Споделя ми „бяхме природоцентрични и се грижехме за реките, за горите, но нямахме знанието как да се грижим за себе си“. Важен момент за всяко човешко същество, любовта трябва да идва от вътре навън.

В България се завръща през 2006 година и създава сдружение Тринога. Същата година съдбата го среща с доктор Димитър Пашкулев, който добавя това така важно 4-то измерение, което е грижата за себе си.

„За да можеш да се грижиш за обществото, първо трябва да успееш да се погрижиш за себе си.„

Барбара е блондинка със сини очи, родом от Австрия. Има вече завършен характер на човек, който е наясно със себе си и не се притеснява да го заяви.  И то с хумор.  „Не може да ги ядете тук, не толерираме индустриални опаковки или храна, която не е отгледана наблизо. Може да ги хапнете навън или в стаята си, без да каните другите“ каза спокойно тя по адрес на солетите, които се разшумоляха в нечии ръце.

Запознава  се преди 3 години с Филип, успоредно  с назряването на момента целия проект да се потопи  изцяло в здравословна и градивна среда, в която да се себереализира и да изпълни потенциала си. Такава среда дотогава не съществува в България, затова решават да я създадат и така се ражда проект Вегитариум. Барбара внася екологичната гледка точка спрямо опаковки, найлонови пликове и прочие. Примерите, които ме впечатлиха, че тя собственоръчно приготвя прах за пране от … кестени. Пастата за зъби от хума и мента.  Компост за градината от остатъкците от вечерята. Ако изобщо се наложи да купуват нещо от индустриалната мрежа, избират да е в големи пакети, избягват всякакъв вид опаковки. В пълен унисон със съзнанието как да консумираме.

Сядаме да обядваме след минута мълчание в почит и благодарност към природата и даровете ѝ, когато впечатление прави, че на масата бе единствено това, което е и пред погледа ми в градината отсреща – зелении, салата от глухарчета и семена, домашно приготвен оцет от ябълки, зърнени култури. Солта развтарят във вода и с нея пръскат салатата, за да се сведе до минимум количеството ѝ. Любопитсвото ми ескалира от природата на масата и ги моля да разкажат повече за режимът им на хранене. Обясняват  в синхрон за тайните на добрия и най-вече, здравословен начин на живот, изслушвайки се.

Пояснявам е, че причината за посещението ми бе йога ритрийт и храната беше изцяло съобразена с практиките от програмата и нуждите на тялото спрямо физическото натоварване. Ако отседнете там, храната ще бъде съобразена спрямо вашите потребности, без разбира се да се изневерява на философията на самото място (т.е. не очаквай кюфтета и бири, нали).

На тръгване поспрях по пътя. Фон е чуруликането на птиците и вятъра, който си проправя път между цветовете на овошките.  Поляни облечени в най-зеленото зелено, оглушителна тишина и аромат на борови връхчета мигновено те връщат години назад, почти в детството. Сгушените в мъгла къщи, кукуряците покрай дуварите, димът от комините  и липсата на жива душа наоколо задържаха чуството на спокойствие, мир и пречистване чак до София…

снимки: Vanyo Photography[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]