“Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност.”

из “Пътуване към себе си”, Блага Димитрова

“Пътят” може да е много неща – път към себе си; път към душата; път към върха през снега; път, който трябва да извървиш метафорично, за да осъзнаеш неща; път от Варвара до Созопол на стоп, за да стигнеш някак до София. Или най-дългият път, когато трябва да си тръгнеш от някого, за да се намериш.

Дали ще са 5000 км до Индия или 50 км до Своге, разликата е в светоусещането и саморефлексията. 

По-самотен ли се чувстваш или по-пълен?
Кого срещна по пътя?
Kак се справи с препятствията?
Беше ли ядосан? Или смирен и приемащ всичко, което трябва да се случи?
Пое ли дълбоко дъх, докато вървеше напред?
Страхуваше ли се, че ще загубиш посоката?
За какво мислеше, докато вървеше напред?
Докъде стигна?

Наглед прости въпроси, които с повече късмет – вълнуват душата. Да извървиш пътя (към себе си) вероятно е най-смелото начинание, с което малцина се заемат. Може би от страх, който сковава обвивката – материалните блага, с които се обграждаш, забравяйки, че истинският свят е вътре, не в инстаграм. 

Колко си зависим от топъл душ, тейкаут храна, социално одобрение, заплата, стените на апартамента? Без колко от вещите си можеш да живееш? Може би само номадите, минималистите и аз, която съм сменила 16 апартамента в София, знаем колко малко всъщност е нужно някому.

Всичко започва да тежи, ако го носиш на гърба си.

Оглеждаш се около себе си и изведнъж не ти трябва това и това, и това. Още една чанта, още един смартфон, още една фенси чаша, още една тревожност.

Презадоволеното същество се чисти от излишъка, когато трябва да пресечеш един двор, за да си вземеш леден душ в обща баня.

Наскоро сама ме намери една книга на Шърли Маклейн, холивудска актриса. Заглавието е “Камино: пътешествие към духа”. Като изключим някои на пръв поглед налудничави разкази, тази книга не ме остави да спя, докато не я прочетох. Пътят до Сантяго де Компостела твърдят, че минава точно под Млечния път, че е енергиен път, по който стигаш до Финистере – “края на познатия свят”. Брегът на Атлантика.

Че минавайки през Франция и Испания, спейки по заслони, с мазоли по краката, минаваш 800 километра, сливайки се с всичко, което е било, и всичко, което някога ще бъде. Сблъскваш се с относителността на времето и времето като понятие.

Когато вървиш толкова дълго, неизменно срещаш по пътя страховете си, ужасите си, мъртвите си родители, върховете и полята, травмите – физически, психически и душевни, хората, дъгата, седемте чакри, миналите си животи и всяка една любов, която е минавала през теб. Разбираш, че всеки по пътя е учител, дори хапещите кучета. Че си тук не да минаваш лесно, а да си го извървиш сам – всичко, което те чака и което е написано за теб, за да може душата да пропътува предначертаното. И че сънищата често ни подсказват изкривено всичко, което не си признваме на глас.

Пътят може да бъде медитация, изпитание, мъчение, наслада, любов, сълзи, пот, сополи, удоволствие и изтезание. Зависи какъв човек си. 

Важното е, независимо дали го вървиш от хостела до краен квартал в европейски град, от вас до офиса или от днес за утре, да си даваш сметка за всичко, което се случва в теб, и да не се съдиш за това, а да наблюдаваш.

Защото, хей, това е просто един триумф на същността над външността, ако позволите да перифразирам великите поети.